ФОТОАПАРАТИ И ОБЕКТИВИ

Фокусиране, бленда, затвор

Не е задължително да имате професионална фотокамера , за да правите хубави снимки. Дори в началото е по-добре да започнете да снимате с фотоапарат с по-проста конструкция, за да разберете принципите на действие на фотокамерата.
По своята същност фотокамерата е една светонепроницаема кутия снабдена с обектив, затвор, място за фотолентата и визьор, който да ни ориентира за това какво попада върху кадъра. Най простите фотоапарати са със вграден неподвижно обектив с постоянен фокус, позволяващ да получаваме обща максимална рязкост. Зад обектива е разположен затвор от метални ламели който да защищава фотолентата от осветяване.Когато натиснем спусъка ламелите на затвора се отварят за определено кратко време и пропускат отразената от обекта светлина върху фоточувствителната повърхност на филма. При снимки с такива камери това, което виждаме във визьора не съвпада напълно с това което попада върху лентата, появява се паралакс, особено когато снимаме от близко разстояние.
По-съвременните обективи са конструирани, така че да ни дават възможност да фокусираме върху избрания от нас обект. Без да се впускаме в подробности, ще кажем, че това става с помощта на гривна , която въртим в ляво или в дясно, разположена върху корпуса на обектива преместваме отделните групи лещи и по този начин постигаме желания от нас резултата.
Друг важен елемент от кострукцията на обектива е диафрагмата или блендата. Тя е една от двете възможности, с която контролираме количеството светлина, попадащо върху фоточувствителния материал, а така също с нейна помощ определяме и дълбочината на рязкост, на която ще отделим специално внимание по-късно. За блендата трябва да знаем, че всяка следваща бленда след най-отворената пропуска два пъти по-малко количество светлина от предходната.
Другият конструктивен елемент от фотоапарата, с чиято помощ определяме количеството светлина, попадащо върху фотолентата , е затворът . Той може да е вграден в обектива или да е разположен в корпуса на фотокамерата, както е при огледално-рефлексните фотоапарати лайка формат. В този случай може да пердеобразен - от платно или от метални ламели при щорните затвори. Скоростта , с която се движи затворът може да бъде примерно от 30сек до 1/ 12 000 от секундата при едни от последните модели, а така също почти всички фотоапарати , на които можем да избираме скоростите имат и позиция В, което значи , че затворът стои отворен, докато спусъкът на фотоапарата е натиснат и се затваря след като пуснем бутона. По този начин можем да правим експозиции в продължение на часове. В повечето случаи скоростите се движат в порядъка от 1 сек до 1/ 1000 сек, като всяка следваща скорост след най-малката е два пъти по бърза от предходната - например 1/15 сек, 1/30 сек, 1/60 сек и т.н.
Визьорите са три вида: директни при компактните камери, огледално рефлексни, в които преминаващите през обектива лъчи с помощта на огледало се отклоняват към визьора, а огледалото в момента на снимане се вдига , за да пропусне светлината към фотолентата и двуобективните рефлексни, както например при по-старите модели на "Ролейфлекс". При тях обективите са два, като е диният е за визьора.
Според своето предназначение и форматите на които снимат фотокамерите се разделят на лайка формат, средноформатни, голямоформатни и камери със специално предназначение.
От своя страна камерите лайка формат биват компактни, като повечето фотоапарати, с които снимат туристите и непретенциозните любители. Трябва да отбележим, че и сред компактните камери има такива със сериозни възможности, но на доста високи цени.
Най-популярни сред професионалистите и запалените любители са огледално рефлексните камери с вътрешно измерване и ръчно фокусиране от типа на "Никон ФМ2", "Канон А1", "Минолта Х700", "Пактика МТЛ3", "Зенит ЕМ" и др., които бяха хит през 80-те и 90-те години на 20 век.
През последните години на пазара се появиха свръх модерните автофокусни фотоапарати от типа на "Никон Ф5", "Никон Ф 100", "Канон ЕОС 1Н", "Канон ЕОС 3". Те са предназначени за снимане в екстремни ситуации, разполагат с бързи автофокусиращи системи , а така също възможност за измерване на светлината в една точка ( спотово), с превес в центъра или така нареченото ТРИ ДЕ МАТРИЧНО мерене, при което светлината в кадъра се измерва в 256 точки и се сравнява с информацията в базата данни на компютъра вграден във фотокамерата.
Средноформатните камери с формат на кадъра 6х4,5см, 6х6 см, 6х7 см, 6х8 см и 6х9 см са предназначени предимно за професионалните фотографи, макар че съществуват и евтини средноформатни любителски апарати. Най-популярните камери от този клас са "Мамия РБ 6х7", "Хаселблад", "Пентакс 6х7", "Фуджи 6х9", " Ролейфлекс", "Броника", а така също " Мамия 645" и "Пентакс 645", които пуснаха и автофокусни варианти.
Голямоформатните камери с размер на кадъра 10х12 см( 4х5 инча), 13х18 см, 20х25см (8х10 инча) и дори 30х40 см са предназначени изключително за професионални фотографи. При тях равнината в която се намира филма, равнината в която е монтиран затвора и равнината на обективната дъска са свързани помежду си с гъвкава непроницаема мяхова връзка, която дава възможност различните равнини да променят ъглите, които сключват помежду си, а така също и се преместват вертикално и хоризонтално една спрямо друга. Това прави възможно , например при снимане на архитектура , да избегнем перспективните деформации или да получим дълбочина на рязко изобразяване на цялото кадрово пространство при снимане на натюрморт. Най-известната и добра камера от този клас е "ЗИНАР". Известни са така също "Линхоф",
" Камбио", "Тойо" и др.
Към специалните модели фотокамери може да причислим камерите за подводно снимане на "Никон" с които може да се правят подводни снимки до 50 м под водата, водоустойчивите камери, с които може да се снима до 5 м под водата, панорамните камери от типа на "Технорама 617 ", "Хоризонт", така също и камерите за моментални снимки от типа "Полароид", при които секунди слек като сме снимали имаме готов оригинал.
Изреждайки различните видове, не трябва да пропускаме и дигиталните фотокамери, които бележат много бързо развитие. При тях изображението се заснема по дигитален път върху магнитен носител и секунди след като заснемем кадъра можем да го прехвърлим в компютър или да го изпратим с помоща на мобилен телефон във всяка точка на света, а това дава възможност минути след като се е случило дадено събитие, то да бъде отпечатано на страниците на вестниците. Дигиталните камери дават възможност да избегнем етапа на сканирането и да разполагаме с фотоизображението по-най бързия начин, а така също да видим на монитора на камерата какво сме заснели, веднага след натискането на спусъка на апарата. За съжаление цените на камерите даващи висококачествени резултати са доста високи. Тук бихме споменали "Никон Куулпикс 950" , "Никон Куулпикс990","Никон Д1", Канон ЕОС Д30" и др.
Обективите за фотокамерите могат условно да се разделят в три основни групи: широкоъгълни, нормални и дългофокусни. Това разделяне е съвсем условно, защото нормалният обектив за лайка формат е 50 мм, но петдесетмилиметровия обектив е широкоъгълен за камерите 6х7 см ( дава същия ефект както 20 милиметровия обектив при лайка формата). Затова ще говорим преди всичко за 35мм фотокамери.
Широкоъгълните обективи са с фокусно разстояние от 6 до 35 мм. Като ъгълът на виждане при 6мм е 220 градуса, а при 35 мм - 62 градуса. Обикновено тези под 15 мм се наричат "Рибешко око". При снимане те обхващат значително голяма част от пространството, но при снимане с тях трябва много да се внимава, защото при малко изкривяване на оста на обектива спрямо хоризонта се получават значителни перспективни деформации на вертикалните линии.
Нормалните обективи се наричат така , защото обхващат същото полезрение, както човешките очи. Те са най-често използваните обективи и фотокамерите обикновено се окомплектоват с тях. Фокусното им разстояние е от 40 до 60 мм.
Дългофокусните обективи имат фокусно разстояние от 80 до 1000 мм и повече, като тези над 1000 са с цени няколко десетки хиляди ДМ. Приложението им е най-разнообразно - 100 мм се използват за портретна фотография, от 135 до 400 за спортна фотография, над 500 мм за фотосафари, а тези над 1000 мм са основно оръжие на "папараците".
В отделна група трябва да отделим обективите с променливо фокусно разстояние, така наречените вариообективи. Те от своя страна са с промеливо фокусно разстояние в зоната на широкоъгълните - например 17 - 35 мм, нормалните - 35 - 80 мм или дългофокусните - 100 - 300 мм, но има и обективи в диапазона 28 - 200 мм.
Има и обективи със специално предназначение. Това са макро обективите предназначени специлно за макро фотография, например в мащаб 1 към 1. Друг вид специални обективи са шифт обективите - при тях е възможно вертикално преместване на предната група лещи спрямо задната, като по тоя начин може да коригират перспективните деформации при снимане на сгради.

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА В СВЕТОВНАТА ФОТОГРАФИЯ

Цяла епоха в американската фотография е свързана с името на АЛФРЕД ЩИГЛИЦ (1864 - 1946 гг.) Творчеството му е познато на всеки фотограф-художник в света. Реалистът е увлечен експериментатор.Той полага много творчески труд в търсенето на изразните изобразителни средства на фотографията. Роден в щата Ню Джърси, той получава образованието си в Берлинския политехнически университет, като по това време започва първите си занимания с фотография. В родината си Щиглиц се завърнал като технически и художествено образован фотограф. От 1892 г. започнала неговата сериозна творческа работа. На фона на вече развитата занаятчийска фотография, Щиглиц бързо се издигнал сред нюйоркските фотографи с интереса си към снимането на обкръжаващата го действителност. Той виждал във фотографията изкуство, на което предстои непосредствено да отразява живота. Пръв от фотографите снимал в дъжд, в сняг и нощем. Съзнателно снимал в различни ракурси, при което се получавало ново предаване на перспективата и формата на обекта. Програмни за Щиглиц може да се считат неговите работи "Крайна спирка" и "Дело на човешките ръце". Първата е създадена при преодоляването на много технически трудности, а във втората нищо не е останало от природата- всичко е създадено от ръцете на човека, навлязъл в ерата на развитието на техниката. Той винаги е бил защитник на "чистата фотография" - всеки сюжет показан така, както може да го покаже фотографията, е по-ценно художествено произведение, отколкото подражанието на живописта, гравюрата или рисунката.
Към школата възглавявана от Щиглиц принадлежат Едуард Стейхън, Гертруда Кезбир, Кларънс Уайт, Юджин Смит, Пол Странд. За разлика от него, неговите последователи често нарочно използвали неправилно фокусиране
( нерязкост на изображението), а така също четка и оцветители в позитивния процес.
Едуард СТЕЙХЪН ( 1879 - 1973 гг.) по образование е художник, но той също много ценял чистата фотография. Интересен е портретът, който той направил на Джордж Бърнард Шоу през 1902 г. - фигурата на писателя заема дясната част от снимката, лявата час е празна, при такава композиция е прието портретуваният да е обърнат с лице към свободното пространство в кадъра, но Стайхън пренебрегнал това правило. Получил се кадър , при който Шоу ,като че ли излиза, за секунда поглеждайки към фотографа, живо хванато движение. Снимката нарушава приетите правила за изграждане на композицията в изкуството и се възприема като свежо явление - така фотографията преоткривала свои, присъщи само на нея форми на изразност. Прийоми, които след десетилетие ще станат постоянно използвани в "репортажните портрети", по времето на младия Стайхен били новост.
През 20-те години на ХХ век започнали страстни търсения на нов път за новаторската мисъл, търсене на езика на художествената фотография, който да не повтаря езика на живопистта и графиката.
Един от центровете на новите идеи ( не само във фотографията) е немската художествена школа БАУХАУЗ, основана през 1919 г. във Ваймар, през 1925 г. пренесена в Десау и накрая в Берлин. В основата на подготовката на художниците били поставени функционалност, логика, простота. В програмата получил отражение култът към техниката и точните науки.
Един от идеолозите на школата бил Ласло МОГОЛИ-НАД (1895 - 1946 гг.) - професор в катедрата по "Композиция на пространството и материалознанието". В киното и фотографията той виждал възможност за нов в историята на изкуството език. Призовавал и сам следвал своя призив: да показва явленията от живота, предметите и вещите в необичайни ракурси, от необичайна точка на виждане, не само както ги виждат очите, а както ги вижда и техниката. Макроснимките и астроснимките, по негово мнение внасят много ново в изобразяването на света от фотографията.
На Моголи-Над принадлежат и не малко нововъведения, оказали се ценни за по-нататъшното развитие на художествената и приложната фотография - например, основните техники на снимане без фотоапарат, така наречените фотограми.
МАН РЕЙ (1890 - 1976 гг.) , художник - дадаист, абстракционист. През 20-те години той се занимавал и с фотография.Дълго време живял и творил в Париж. Известност получили неговите "Рейограми" - разновидност на фотограмите с изявен сюреалистичен контекст. Освен това, той по-смело и удачно от останалите изполвал техниката на соларизацията.
Неговото кредо било:"Това , което не мога да нарисувам - снимам, а това което не мога да снимам - донарисувам". Ман Рей създал серия от смели по форма портрети, отговарящи на програмата на сюреализма. Неговите търсения се препреплели и с потребностите на търговската реклама. Във фотомонтажите той намерил оригинални форми за реклама на мода.
Лаконизмът, яснотата на зрителните образи, смелостта на композицията, необходими за рекламната снимка изискват виртуозно майсторство. В рекламната фотография намирали, намират и сега приложение и пейзажите, и натюрмортите, и фотошаржовете, и фотограмите, макро и микроснимките, рентгенограмите. Тук не малка заслуга има Ман Рей, той допринесъл за включване на рекламната фотография в областта на фотоизкуството.
От друг характер било творчеството на ЕДУАРД УЕСТЪН ( 1886 - 1958 гг.).С група единомишленици създал в началото на 30-те години творческа група, която получила името " Ф/64 ".Това означавало диафрагма затворена до максимума на обектива -64, която осигурявала максимална дълбочина на рязко изобразяваното пространство или казано по елементарно фокус във всяка точка на снимката. Участниците в тази група се обединили за реабилитирането на "чистата фотография " и за утвърждаването на само достъпните за нея изразни средства.
Едуард Уестън пише: " Изложената снимка трябва да бъде пределно рязка, със съвършено ясни на всички предмети от най-близките до най-отдалечените. Тя трябва да има гладка, блестяща повърхност, способна да изяви цялото изумително богатство на фактурата и детайла, което е възможно на фотоснимката. Градацията на тоновете трябва да бъде чиста, без воалиране ."
Уестън въвел в практиката показването на "обикновеното необикновено" - снимки на разрязани плодове. Той приложил своите методи и при снимането на актова фотография - продължава и досега да оказва влияние неговото търсене в природата на форми от човешкото тяло и в човешкото тяло на форми в природата. Формите на голи тела в снимките на Уестън понякога се асоциират с ритъма на хълмиста местност или формата на облаци, с линията на дюни и фактура на пясък.
Ще споменем още няколко имена без да имаме възможност да ги представим в рамките на този ограничен материал: АНСЕЛ АДАМС (1902 - 1954 гг.), участник в групата "Ф/64", АНРИ КАРТИЕ БРЕСОН, РОБЕР КАПА, ЙОЗЕФ СУДЕК, ДЕЙВИД СЕЙМУР, РОБЕР ДУАНО, ВАСИЛИЙ РОДЧЕНКО, ЪРВИНГ ПЕН, ЮСУФ КАРШ.Специално внимание заслужават и нашите съвременници Педро Луис Раота, Ищван Тот,Виталий Бутирин, Спурие, Гунар Бинде, Валдис Браунс, Роджер Де Грооф и др.

7 основни термина във фотографията

Ако сега навлизате във фотографията или просто искате да знаете какво точно купувате, когато си избирате нов фотоапарат, трябва да се запознаете с основните термини и понятия. Те се срещат навсякъде, често се преиначават или просто не се обясняват, а се казва, че „ако цифрата е висока, значи е ОК”. Звучи добре, но това не винаги е така. Ако знаете термините, няма да имате никакви проблеми с правилния избор.

1. Експозиция – това e количеството светлина, което се записва от сензора на апарата. Висока експозиция означава преосветeна снимка, а ниска – твърде тъмна.

2. F-Stop – това е степеннта на отвор на блендата. Колкото по-отворена е блендата, толкова повече светлина достига до сензора и обратното. Когато някой ви каже „сложи по-ниско F-число” има предвид да „отворите” блендата повече, за да влиза повече светлина. F-числата са на степени като всяка следваща степен намалява или увеличава пропусканата светлина с 50%. По-високо F-число означава по-затворена бленда и обратно.

3. Фокус – със сигурност познат на всички, но само като име. Фокусирането може да бъде в редица варианти и режими. Например ръчно или автоматично. Многоточково или едноточково, макро или не. При многоточковото фокусиране апаратът фокусира образа в няколко конкретни точки. При някои по-нови апарати тези точки могат да бъдат избирани от потребителя. Макро режимът е предвиден само за снимане на малки обекти от близко разстояние.
4. ISO стойност – измерва чувствителността към светлината. Когато стойността е висока, апаратът е по-чувствителен към светлината и може по-бързо да направи снимка. Високата ISO стойност е подходяща за снимане при слаба светлина без светкавица. Недостатък е появяването на шум. Той липсва при ниските ISO стойности, но те са подходящи при снимане с подходяща светкавица или на дневна светлина.

5. Скорост на затвора – за каква част от секундата блендата се затваря и прекъсва светлината, т.е. запечатва кадъра. По-бавната скорост затваря блендата за по-дълго време, което позволява пропускането на повече светлина. В същото време обаче увеличава и риска от размазване на снимката. То може да се намали или елиминира чрез използването на статив. Бавната скорост е подходяща за пейзажи, докато бързата за динамични кадри.

6. Баланс на бялото – белият цвят не винаги изглежда бял. На нас това не ни се струва така, тъй като мозъкът ни компенсира възприятието на цвета. В действителност бялото може да синее или жълтее в зависимост от околните цветове и светлина. Системата за баланс на бялото компенсира този фактор. Апаратите често разполагат с готови инструкции, които могат да бъдат задействани от потребителя, или избрани ръчно от него. Някои модели позволяват и ръчна настройка на баланса според конкретните предпочитания на фотографа.

7. Фокусна дължина – сред основните характеристики на всеки обектив. Обикновено се използва за определяне на дължината на самите лещи на обектива. По-голяма стойност, означава, че апаратът може да фокусира и „побира” обекти в кадъра, когато са по-далеч. По-малка – по-близо. Например 50 мм обектив означава, че е добър за снимане на обекти между 10 и 20 метра от него, т.е., ако са по-близо, ще ви е трудно да ги „вкарате” в кадър. При широкоекранните обективи, например 28мм - няма да имате тези проблеми и ще може да поберете всички приятели в стаята в кадър, без да ги снимате от коридора.

High dynamic range (HDR)

High dynamic range (HDR) images enable photographers to record a greater range of tonal detail than a camera could capture in a single photo. This opens up a whole new set of lighting possibilities which one might have previously avoided — for purely technical reasons. The new "merge to HDR" feature of Photoshop accomplishes this by combining a series of bracketed exposures into a single image, which encompasses the tonal detail of the entire series.

	→
Single Photo without HDR		After High Dynamic Range Technique

Image above courtesy of Kyle Kruchock (albeit in a heavily modified form).

There is no free lunch however; trying to broaden the tonal range will inevitably come at the expense of decreased contrast in some tones. Learning to use HDR software can help you make the most of your dynamic range under tricky lighting — while still balancing this trade-off with contrast.

As digital sensors attain progressively higher resolutions, the one quality of an image which does not benefit is its dynamic range. This is particularly apparent with modern compact cameras, as these are more susceptible than ever to blown highlights or noisy shadow detail. Furthermore, some scenes simply contain a greater brightness range than can be captured by current digital cameras — of any type.

The "bright side" is that nearly any camera can actually capture a vast dynamic range — just not in a single photo. By varying the shutter speed alone, most digital cameras can change how much light they let in by a factor of 50,000 or more. High dynamic range imaging utilizes this characteristic by creating images composed of multiple exposures.

Only use HDR when the scene's brightness distribution cannot be easily blended using agraduated neutral density (GND) filter. This is because GND filters extend dynamic range while still maintaining local contrast. Scenes which are ideally suited for GND filters are those with simple lighting geometries, such as the linear blend from darker land to a brighter sky in landscape photography:

GND Filter	Final Result

In contrast, a scene whose brightness distribution is no longer easily blended using a GND filter is the doorway scene shown below.

Brightness Distribution	Underexposure	Overexposure

Note that the above scene contains roughly three tonal regions with abrupt transitions at their edges — therefore requiring a custom-made GND filter. If we were to look at this in person, we would be able to discern detail both inside and outside the doorway, because our eyes would adjust to changing brightness. This tutorial focuses on using HDR to better approximate what we would see with our own eyes.

Photoshop creates an HDR file by using the EXIF information from each of your bracketed images to determine their shutter speed, aperture and ISO settings. This tells Photoshop how much light actually came from each image region. Since this light may vary greatly in its intensity, Photoshop creates the HDR file using 32-bits to describe each color channel (as opposed to the usual 16 or 8-bits; see "Understanding Bit Depth").

HDR files use these extra bits to create a relatively open-ended brightness scale, which can adjust to fit the needs of your image. However, the key benefit is that these extra bits are also used more efficiently than typical 8 or 16-bit images (which we'll refer to as "low dynamic range" or LDR images from here on out).

The 32-bit HDR file format is able to record a greater dynamic range because it uses its bits to specify floating point numbers, also referred to as exponential notation. A floating point number is composed of a decimal number between 1 and 10 multiplied by some power of 10, such as 5.467x10³, as opposed to the usual integers of 0-255 (for 8-bit) or 0-65535 (for 16-bit). This way, an image file can specify a brightness of 4,300,000,000 simply as 4.3x10⁹, which would be too large even with 32-bit integers.

OK, the floating point notation certainly looks more concise, but how does this help a computer? Why not just keep adding more bits to specify successively larger numbers, and therefore a larger dynamic range? It's a problem of diminishing returns. As more bits are added to ordinary LDR files, an exponentially greater fraction are just used to specify color more precisely — not to extend dynamic range. This results in far more bits being used to describe the darker tones than the lighter ones:

Actual Brightness* →

LDR Bits Become Progressively More Sparsely Spaced →

*As measured by a digital camera. See the tutorial on gamma correction for more on this topic. Above representation is qualitative. The more closely spaced bits for darker values is a result of gamma-encoding. This is of great benefit with ordinary images and can even help increase dynamic range, but becomes progressively more inefficient as the bit depth increases.

HDR files get around this LDR dilemma by using tonal values which are proportional to the actual brightness of the subject matter. This causes bits to be equally spaced throughout the dynamic range — allowing for greater bit efficiency. Floating point numbers also ensure that all tones are recorded with the same relative precision, since numbers such as 2.576x10³ and 8.924x10⁹ each have the same number of significant figures (four), even though the second number is more than a million times larger.

Note: just as how using high bit depth images don't necessarily mean your image contains more color, an HDR file does not guarantee greater dynamic range unless this is also present in the actual subject matter.

All of these extra bits provided by the HDR format are great, and effectively allow for a nearly infinite brightness range to be recorded. However, your computer display and prints can only show a fixed, narrow range. This tutorial therefore not only focuses on creating 32-bit HDR files, but also on converting these into images which can be can be displayed on your computer, or will look great as a photographic print. This conversion step is commonly referred to as "tonal mapping."

Since creating an HDR image requires capturing a series of identically-positioned exposures, a sturdy tripod is essential. Photoshop has a feature which attempts to align the images when the camera may have moved between shots, however best results are achieved when this is not relied upon.

Make sure to take at least three exposures, although five or more is recommended for optimum accuracy. More exposures allow the HDR algorithm to better approximate how your camera translates light into digital values (a.k.a. the digital sensor's response curve) — creating a more even tonal distribution. The doorway example is best-suited with several intermediate exposures, in addition to the two shown previously.

Reference	-1 Stops	-2 Stops	-3 Stops

It is essential that the darkest of these exposures includes no blown highlights in areas where you want to capture detail. The brightest exposure should show the darkest regions of the image with enough brightness that they are relatively noise-free and clearly visible. Each exposure should be separated by one to two stops, and these are ideally set by varying the shutter speed (as opposed to aperture or ISO speed). Recall that each "stop" refers to a doubling (+1 stop) or halving (-1 stop) of the captured light.

We also note another disadvantage of HDR images: they require relatively static subject matter, due to the necessity of several separate exposures. Our previous ocean sunset example would therefore not be well-suited for the HDR technique, as the waves would have moved significantly between each exposure.

Here we use Adobe Photoshop to convert the sequence of exposures into a single image, which uses tonal mapping to approximate what we would see with our eye. First, we need to combine all exposures into a single 32-bit HDR file:

Open the HDR tool (File>Automate>Merge to HDR�), and load all photographs in the exposure sequence; for this example it would be the four images shown in the previous section. If your images were not taken on a stable tripod, this step may require checking "Attempt to Automatically Align Source Images" (which greatly increases processing time). After pressing OK, you will soon see a "Computing Camera Response Curves" message.

Once your computer has stopped processing, it will show a window with their combined histogram. Photoshop has estimated the white point, but this value often clips the highlights. You may wish to move the white point slider to the rightmost edge of the histogram peaks in order to see all highlight detail. This value is for preview purposes only and will require setting more precisely later. After pressing OK, this leaves you with a 32-bit HDR image, which can now be saved if required. Note how the image may still appear quite dark; only once it has been converted into a 16 or 8-bit image (using tonal mapping) will it begin to look more like the desired result.

At this stage, very few image processing functions can be applied to a 32-bit HDR file, so it is of little use other than for archival purposes. One function which is available is exposure adjustment (Image>Adjustments>Exposure). You may want to try adjusting the exposure to have this reveal any hidden highlight or shadow detail.

Here we use Adobe Photoshop to convert the 32-bit HDR image into a 16 or 8-bit LDR file using tonal mapping. This requires interpretive decisions about the type of tonal mapping, depending on the subject matter and brightness distribution within the photograph.

Convert into a regular 16-bit image (Image>Mode>16 Bits/Channel...) and you will see the HDR Conversion tool. The tonal mapping method use one of four methods:

Exposure and Gamma	This method lets you manually adjust the exposure and gamma, which serve as the equivalent to brightness and contrast adjustment, respectively.
Highlight Compression	This method has no options and applies a custom tonal curve, which greatly reduces highlight contrast in order to brighten and restore contrast in the rest of the image.
Equalize Histogram	This method attempts to redistribute the HDR histogram into the contrast range of a normal 16 or 8-bit image. This uses a custom tonal curve which spreads out histogram peaks so that the histogram becomes more homogenous. It generally works best for image histograms which have several relatively narrow peaks with no pixels in between.
Local Adaptation	This is the most flexible method and probably the one which is of most use to photographers. Unlike the other three methods, this one changes how much it brightens or darkens regions on a per-pixel basis (similar to local contrast enhancement). This has the effect of tricking the eye into thinking that the image has more contrast, which is often critical in contrast-deprived HDR images. This method also allows changing the tonal curve to better suit the image.

Before using any of the above methods, one may first wish to set the black and white points on the image histogram sliders (see "Using Levels in Photoshop" for a background on this concept). Click on the double arrow next to "Toning Curve and Histogram" to show the image histogram and sliders.

The remainder of this tutorial focuses on settings related to the "local adaptation" method, as this is likely the most-used, and provides the greatest degree of flexibility.

In contrast to the other three conversion methods, the local adaptation method does not necessarily retain the overall hierarchy of tones. It translates pixel intensities not just with a single tonal curve, but instead also based on the surrounding pixel values. This means that unlike using a tonal curve, tones on the histogram are not just stretched and compressed, but may instead cross positions. Visually, this would mean that some part of the subject matter which was initially darker than some other part could later acquire the same brightness or become lighter than that other part — if even by a small amount.

Underexposed Photo	Overexposed Photo	Final Composite that Violates Large-Scale Tonal Hierarchy

A clear example where global tonal hierarchy is not violated is the example used in the page on using a GND to extend dynamic range (although this is not how local adaptation works). In this example, even though the foreground sea foam and rock reflections are actually darker than the distant ocean surface, the final image renders the distant ocean as being darker. The key concept here is that over larger image regions our eyes adjust to changing brightness (such as looking up at a bright sky), while over smaller distances our eyes do not. Mimicking this characteristic of vision can be thought of as a goal of the local adaptive method — particularly for brightness distributions which are more complex than the simple vertical blend in the ocean sunset above.

An example of a more complex brightness distribution is shown below for three statue images. We refer to contrast over larger image distances as global contrast, whereas contrast changes over smaller image distances are termed local contrast. The local adaptation method attempts to maintain local contrast, while decreasing global contrast (similar to that performed with the ocean sunset example).

Original Image	High Global Contrast Low Local Contrast	Low Global Contrast High Local Contrast

The above example illustrates visually how local and global contrast impact an image. Note how the large-scale (global) patches of light and dark are exaggerated for the case of high global contrast. Conversely, for the case of low global contrast the front of the statue's face is virtually the same brightness as it's side.

The original image looks fine since all tonal regions are clearly visible, and shown with sufficient contrast to give it a three-dimensional appearance. Now imagine that we started with the middle image, which would be an ideal candidate for HDR conversion. Tonal mapping using local adaptation would likely produce an image similar to the far right image (although perhaps not as exaggerated), since it retains local contrast while still decreasing global contrast (thereby retaining texture in the darkest and lightest regions).

The distance which distinguishes between local and global contrast is set using the radius value. Radius and threshold are similar to the settings for an unsharp mask used for local contrast enhancement. A high threshold improves local contrast, but also risks inducing halo artifacts, whereas too low of a radius can make the image appear washed out. For any given image, it is recommended to adjust each of these to see their effect, since their ideal combination varies depending on image content.

In addition to the radius and threshold values, images almost always require adjustments to the tonal curve. This technique is identical to that described in the Photoshop curves tutorial, where small and gradual changes in the curve's slope are nearly always ideal. This curve is shown for our doorway example below, yielding the final result.

Photoshop CS2 Tool	Final Result Using Local Adaptation Method

HDR images which have been converted into 8 or 16-bit often require touching up in order to improve their color accuracy. Subtle use of levels and saturation can drastically improve problem areas in the image. In general, regions which have increased in contrast (a large slope in the tonal curve) will exhibit an increase in color saturation, whereas the opposite occurs for a decrease in contrast. Changes in saturation may sometimes be desirable when brightening shadows, but in most other instances this should be avoided.

The main problem with the local adaptation method is that it cannot distinguish between incident and reflected light. As a result, it may unnecessarily darken naturally white textures and brighten darker ones. Be aware of this when choosing the radius and threshold settings so that this effect can be minimized.

Even if your scene does not require more dynamic range, your final photo may still improve from a side benefit: decreased shadow noise. Ever noticed how digital images always have more noise in the shadows than in brighter tones? This is because theimage's signal to noise ratio is higher where the image has collected more of a light signal. You can take advantage of this by combining a properly exposed image an overexposed one. Photoshop always uses the most exposed image to represent a given tone — thereby collecting more light in the shadow detail (but without overexposing).

Keep in mind that HDR images are very new — particularly in the field of digital photography. Existing tools are therefore likely to improve significantly; there is not currently an automated process which converts all HDR images into those which look pleasing on screen, or in a print. Good HDR conversions therefore require significant work and experimentation in order to achieve realistic and pleasing final final images.

Additionally, incorrectly converted or difficult HDR images may appear washed out after conversion. While re-investigating the conversion settings is recommended as the first corrective step, touch-up with local contrast enhancement may improve results.

As with all new tools, be careful not to overdo their use. Use care when violating the image's original tonal hierarchy; do not expect deep shadows to become nearly as light as a bright sky. In our doorway example, the sunlit building and sky are the brightest objects, and they stayed that way in our final image. Overdoing the HDR effect can easily cause the image to lose its sense of realism. Furthermore, HDR should only be used when necessary; best results can always be achieved by having good lighting to begin with.
10X to  cambridgeincolour